ЗНАМ, ЧЕ НЕ Е НУЖНО ДА ГО КАЗВАМ, НО
брой: 8, месец: 9, година: 2008
Липсват ми пушачите, големите пиячи,
макар че очите ми смъдят, когато някой запали
цигара. Липсва ми поетът, който пиеше
по една бутилка джин на ден и говореше
с папагала си с цвъркане и кряскане,
птицата следеше с очи големите му нежни ръце,
които той тромаво размахваше. Липсва ми димът
на любовника ми след секс, когато доближаваше два пръста,
миришещи на мен, към устата си и всмукваше отново
и отново. Липсва ми наквасеният с уиски свещеник, който
танцуваше с мокро расо във фонтана при Испанските стъпала,
като държеше сладолед високо над главата си и
не го изпускаше. Липсва ми тенекиената табакера
на свекърва ми, която пушеше по 60 цигари на ден и твърдеше,
че не гълта. Липсва ми татко, който ме молеше
тайно да му внасям стекчета бира в раковото отделение,
татко влачеше стойката с банката в пушалнята на онзи
зандан пет пъти на ден. Липсва ми художникът
в Загреб, който повече от един час в бара
се опитваше да докосне бенката на лявото ми рамо
и все не улучваше и все бодеше въздуха
с боядисания си в жълто пръст. Липсва ми красивата
жена, която пиеше с Дилън Томас. След три
уискита с лед тя тръскаше глава цяла нощ,
отмятайки назад дългата си коса, с която се бе разделила.
Липсват ми пушачите, големите пиячи,
онези, които се размотаваха голи по купоните,
покрити с пяната за бръснене на домакина, онези,
които втъкваха маринован копър в ушите си,
свиреха на хармоника с носовете си,
пафкаха кръгче дим, което заставаше като ореол
над нечия благословена глава. Липсват ми на канапето,
където ги завивах с още едно одеяло
и взимах тлеещото въгленче измежду пръстите им.
Липсва ми как се качвах да си легна
на горния етаж, загърната в копринената им пелерина
от дим, в песните и веселието им, малките
клади на телата им горящи
през късия остатък от нощта.
Лорна Кроузиър
Превод от английски: Калоян Игнатовски
Няма място за отстъпление
брой: 6, месец: 6, година: 2008
„Да бъдеш прав и правилен спира момента на всички импровизации и може да убие в крачка всяка добра идея." Робърт Раушенберг
Този път сме на зелена вълна. Не само защото пролетта е влязла под кожата ни и ни кара да правим непозволени неща. За алтера - вече знаете - нищо не е това, което е. Броят е островен, зелен, а в същност - син (внимавай в корицата).
Лице е неуморимият Ицко Финци, който този път не играе, а свири и пише. Има цветя, четирилистни детелини, разходки из градините на Париж, пускане на хвърчила в село Долно Камарци, Дъблин на Джойс, ирландско зелено, примесено със звук от барабани на лоялистки оркестър и английски чай с електронна книга на Панаира в Ърлс Корт, Лондон за два дни в Тейт, Раушенберг на живо, източни филми от Азия на запад в Барселона, испански сценарии, Виена и съвременното изкуство на ръка разстояние и - четете, за да разберете какво точно, какво още.
Внимателните ще открият в текста за маршрутите на Джойс из Дъблин непревеждани досега цитати, които дължим на Иглика Василева.
Тя познава картата на Джойс така, както Джойс описва своя град:"Искам да създам толкова пълна картина на Дъблин, че ако един ден градът ненадейно изчезне от земята, да може да бъде възстановен по моята книга."
Приятно озеленяване!
С.Ч.
Съвсем накратко за фотографията
брой: 5, месец: 5, година: 2008
Фотографията е измислена много отдавна, още в плиоцена според Макс Фриш. Намерени са образи върху монолитни скали. Те съдържат сребърен хлорид и играели ролята на своеобразна плака. При бурно време с гръмотевици и светкавици образите на намиращите се пред скалата хора и животни се запечатвали, последвалите дъждове, ту основни, ту киселинни, фиксирали запечатаното изображение. По-късно природните катаклизми унищожили тези първи снимки за спомен. Доста по-късно се появяват и първите факсимилета в Синайската планина. Осветлението било осигурено от пламтящ къпинов храст, а копията - каменни. Техен горд собственик станал старец на име Моисей.
Следите на фотографията се губят във вековете и се появяват отново през 19. век. Открива ги някой си Луи Дагер, известен като "бащата на фотографията" (да не се бърка със Сталин, който е известен като "бащата на народите"). Фотографията се развива бурно и портретистите и пейзажистите остават без работа. Тогава, в началото на 20. век, се появяват абстракционизмът и импресионизмът. Фотографията обаче печели състезанието по масови поръчки. Поради тънката хартия на вестниците в тях не може да се използва живопис. Започва Първата световна война и човечеството използва фотографията за запечатването на своите престъпления. Киното е малката сестра на фотографията и тя заема нейното място в запечатването на престъпления. Фотографията остава на заден план, но задължително присъства на сватби и погребения.
С появата на дигиталните фотоапарати хората с ментални проблеми също могат да правят снимки за спомен и така до наши дни. Изчезва светата троица на фотографията - проявител, вода, фиксаж. Компютърът заменя онова удоволствие - скрит на тъмно сам да си промиеш филма. Всички фотолаборатории се превръщат в пицарии. Докъде ще стигне този шеметен бяг, не знам.
Писма от Мароко
брой: 4, месец: 4, година: 2008
Казвам се Кенза Мекауи и съм на единайсет. На 20 юни 1997 ще стана на двайсет. Имам много приятели, които са страхотни. От Мароко съм - страна, разположена в северната част на Африка. Живея в столицата Рабат.Уча в Американското училище в Рабат.
Нека накратко да ви разкажа за Мароко. В Мароко има много интригуващи места - например площадът „Джемаа Ел Фна"в Маракеш. Там може да видите хора, които отглеждат змии, други, които продават плодове, дрехи и бижута. На площада се намира и Кутубия - библиотека, която в момента се реставрира, защото е наистина стара и може да се срути някой ден.
Накрая ще ви разкажа и за Джамията на Хасан Втори в Казбланка. Това е една от най-високите джамии в света. КралХасан Втори е казал, че ако в Мароко стане заметресение, Джамията няма да падне, тъй като е много стабилна.
Като цяло в Мароко има много интересни забележителности. Не мога обаче да ги опиша всичките, защото няма да ми стигне цяла вечност.
Кенза Мекауи
Колко е важно да бъдеш „camp”
брой: 3, месец: 3, година: 2008
В есето си „Notes on “Camp” (Partisan Review, 1964) Сюзан Зонтаг описва и концептуализира особената „чувствителност“, естетика и идеология, която се свързва с феномена „camp“ – тогава все още предимно част от популярната култура и най-вече гей общностите. Въпреки че отказва да го втвърди в понятие и да осигури лесен достъп до него през дефиниции, Зонтаг изплита сложна мрежа от културни и социални конотации и така го изважда от тесния контекст, набавя му статут на естетическо явление. Именно това явление ще легитимира и реабилитира цели пластове от света на 60-те и 70-те – попарта, рокмузиката, киното, комиксите, модата, гей естетиката и т.н.
„Сamp“ е обратното на „природното“ и „естественото“ – то е изкуствено, прекомерно, свръхестетизирано, свръхстилизирано, антисериозно и иронично; понякога е гранично на кича (но като такова – никога наивно), безотносително към морала, към категориите възвишено и трагично; травестиращо и театрално, дръзко и „намахано“ спрямо социалните норми, подигравателно към всичко, което се (само)определя като „автентично“; възприемащо света и субекта като конструкции – прекъснати и неконсистентни. А в културната история „camp“-героите, които рушат всяка форма на status-quo, са (за щастие) неизброими: Оскар Уайлд, Жан Жьоне, Жан Кокто, Одри Лорд, Бети Дейвис, Джуди Гарланд, Анди Уорхол, Дейвид Бауи, Бьорк, Пати Смит, Ани Лейбовиц и т.н.