Зашеметяване

Брой 4, Месец 4, Година 2007

Какво е животът на другите? Какво е да го подслушваш, да го следиш през ключалката и да осъзнаеш, че изпускаш своя? Нямам предвид филма на фон Донерсмарк (за него в алтера – два текста!), а усещането, което остави като ехо гостуването на Димитър Гочев със своите спектакли. Че наблюдаваме отстрани това, което правим. Може би безразлични. Вече. Ако в „Битка на негъра и кучетата” на Колтес все пак театърът на Гочев беше разпознаваем – висока класа, изключителни артисти, възхитителна сценография, то в „Персите” той отиде отвъд театъра, отвъд пиесата, отвъд възможностите, които дава представянето на сцена на подобен текст (препреведен впрочем от превода на Хайнер Мюлер блестящо от Владко Мурдаров). С този монументален спектакъл режисьорът отвори гигантска пукнатина в съзнанието – за битките, които водим, за трагизма и нормалността на това да си победен, за историята, за нищожността и големината на човека, за дребнината му, за драмата му. „Това е истината!” повтарят Финци и Кох, докато се оттеглят към дъното на празната сцена, само с една въртяща се огромна жълта стена в средата, само със светлина, променяща се и преобръщаща всичко. Маргит Бендокат и Самуел Финци, Алмут Цилер и Волфрам Кох – мощни като стената, крехки до нея. Пиеса за поражението, за победените, „Персите” на Есхил под режисурата на Гочев открехна вратата на фризера, в който с малки изключения се намира българският театър. Бройлерът вътре очаква своето размразяване след този удар с чук (по Кьосев). Финалната реплика на умопомрачително добрия Самуел Финци „Вървете на пръсти!” беше произнесена на български не по сценарий, а поради огорчение от разсеяната публика на последното представление, от нежеланието й да направи усилие към това, което става на сцената. Въпреки всичко голяма част от зрителите излизаха безмълвни, зашеметени. Това е. Гочев си замина заедно с невероятните артисти, сценографи, екип.

Надяваме се да усилим ехото с интервюто на философа Георги Каприев с него в този четвърти брой на алтера. Какво друго след такъв тайфун?

Пак ехо – от 11. СФФ в рубриката за кино. За Дон Жуан като „млад, освободен от задръжки и предразсъдъци човек, който не разбира, че наранява хората, в този смисъл е невинен” в интервюто на Надежда Радулова с Найо Тицин (и DVD в допълнение). Разходки – до Англия, Берлин и из най-новия музей в Париж. Внимателно слизане за ръка с Владимир Градев в катакомбите на капуцините в Палермо – спускане в царството на смъртта. И от там – в царството на фантазиите, на телесното – в харемите – по желание: домашни, литературни, визуални, въображаеми...

Силвия Чолева