Mobilis in mobili

Брой 12, Месец 12, Година 2007

Виждам я как говори срещу мен по микрофона, от Америка, а от отворилия се видеопрозорец на монитора ми дори мога да видя, че косата й е полумокра и разрошена.

 – Защо не подадеш за зелена карта? – пита ме тя.

 – Ами не знам, не съм мислил, изобщо не ми се ходи май.

 – Тука животът е по-спокоен – казва ми, - и има толкова възможности.

Какви възможности, мисля си, умираш от скука, дебелееш, без да се усетиш, и работиш. Работиш в своя кубикъл. И то това е в добрия случай, иначе си white trash в някой супермаркет.

 – Помисли си, не е задължително да оставаш – продължава тя, загрижена за тукашния ми недоимък, - като я имаш тази зелена карта, може да стоиш и по седмица, но ще се ползваш от всички права. А и може да не те изберат, нали е лотария, но ти подай... чуваш ли!

Лотария. Каква лотария, да е чул някой да избират за американски граждани копачи на шахти и канали, 23 човека от групата ми в Софийския заминаха, програмисти и разни други умници. Никога не съм си мислил, че ще ми допада да емигрирам завинаги.

Обаче сега, човърка ме нещо.”Искам да видя света”. Светът се променя, границите също, домът ми – също, ако за дом може да мине панелът, който изплащам. Ще съм мобилен, ще изкарам малко повече и ще помагам тука на старците. А нея, все по-често я виждам как ми говори по скайпа, а и си идва, ако ида , може да стане нещо с нея, да се привържа емоционално, да ми се случи любов някаква, от разстояние, distant relationship, както му казват...

Искам да видя света. Да, може първо Европа, казват „Европа е временен изход, Америка – това е успехът”. После малко outsourcing в Китай, като стана шеф на отдел на продажбите на микроелектроника.

Ее-е-ех, зелена карта, каква ти зелена карта, българче съм аз, обичам наште планини зелени, ”зелени като тези в Тоскана”, както казваше Елисавета, или като лозите в провинция Мендоса, където правят най-хубавото аржентинско вино.

In vino veritas или... mobilis in mobili.