Колко е важно да бъдеш „camp”

Брой 3, Месец 3, Година 2008

В есето си „Notes on “Camp” (Partisan Review, 1964) Сюзан Зонтаг описва и концептуализира особената „чувствителност“, естетика и идеология, която се свързва с феномена „camp“ – тогава все още предимно част от популярната култура и най-вече гей общностите. Въпреки че отказва да го втвърди в понятие и да осигури лесен достъп до него през дефиниции, Зонтаг изплита сложна мрежа от културни и социални конотации и така го изважда от тесния контекст, набавя му статут на естетическо явление. Именно това явление ще легитимира и реабилитира цели пластове от света на 60-те и 70-те – попарта, рокмузиката, киното, комиксите, модата, гей естетиката и т.н.

„Сamp“ е обратното на „природното“ и „естественото“ – то е изкуствено, прекомерно, свръхестетизирано, свръхстилизирано, антисериозно и иронично; понякога е гранично на кича (но като такова – никога наивно), безотносително към морала, към категориите възвишено и трагично; травестиращо и театрално, дръзко и „намахано“ спрямо социалните норми, подигравателно към всичко, което се (само)определя като „автентично“; възприемащо света и субекта като конструкции – прекъснати и неконсистентни. А в културната история „camp“-героите, които рушат всяка форма на status-quo, са (за щастие) неизброими: Оскар Уайлд, Жан Жьоне, Жан Кокто, Одри Лорд, Бети Дейвис, Джуди Гарланд, Анди Уорхол, Дейвид Бауи, Бьорк, Пати Смит, Ани Лейбовиц и т.н.

Съзнавам, че в българския контекст 60-те, а в частност и „camp“-ът, никога не са се състояли, в смисъла на либерализиращата си мощ, и така са ни оставили без избор и без ход. Отчасти с това си обяснявам и проблема (идеологически, но и дискурсивен), който възникна в дискусията „Защо ме е страх да се прибера в България“ (вж настоящия мартенски гей брой на алтера). И ако статистиката за дискриминационните нагласи към хомосексуалните в българското общество (по данни от национално проучване на агенция „Скала“) рисува една повече от мрачна картина, то в последвалия Интернет дебат (тук публикуваме непълната му версия) все още трудно и недостатъчно отчетливо гледните точки се опитват да формират „среда“, която да направи социалната тъкан чувствителна и реактивна. Сякаш у нас „спасителната“ формула на интеграцията и „заучените“ опасения от асимилацията продължават да тежат като чужди думи, именуващи „неща“ в език, в който липсват „нещата“. А когато (и ако) тази връзка липсва, винаги се появява опасността от „гето“, от посочени и „насърчени“ маргиналии – най-кошмарната форма на реставрация на центъра.

Именно затова е толкова важно сега и тук да бъдеш „camp“, независимо от сексуалната си идентичност, независимо че е минал половин век, независимо, че 80% от българите имат отрицателно отношение към хомосексуалните, независимо че това няма да се промени нито скоро, нито лесно. Или ако парафразирам и събера ведно Сюзан Зонтаг и Франк Запа – „Бъди страстен!“, „Участвай!“

Надежда Радулова