Биополитика, война и романс – готови ли сме за жестоките чудеса на бъдещето?
дата: 2009-09-16 12:24:41, категории: Издателство Алтера
Разказите в „Свещена светлина" ни напомнят защо научната фантастика е била жанра на Студената война и какви войни се водят днес. „На кого принадлежи бъдещето?" е един от ключовите въпроси, а отговорът е скандален и възбуждащ.
В тези истории въображението на писателя изглежда неизчерпаемо, а литературният език е подчинен на една основна цел: концентрирано изречение и кратък, наелектризиран разказ.
Това литературно събитие беше отразено и от нюйоркското издателство New Directions.
Георги Тенев е автор на романите „Партиен дом" (награда ВИК „Роман на годината" 2007), „Кристо и свободната любов", „Вундеркинд", на пиесите „Частите на нощта" (реж. Явор Гърдев), „Атолът" (реж. Явор Гърдев), „Стриндберг в Дамаск" (реж. Иван Добчев). Познат е на широката публика също така и като водещ и съосновател на предаването Голямото четене (The Big Read на BBC) за България.
Още за книгата
Най-новата книга на Георги Тенев е сборник с разкази, който съчетава научната фантастика с политически уклон и откровено перверзната еротика. Необичайна спойка, наистина, но тя като че ли най-добре отразява прозренията на интелектуалеца и дава отговор на големия въпрос на фантаста Клифърд Саймък: Готови ли сме за жестоките чудеса на бъдещето? При това перверзията не е лишена от поука и то не елементарната просвещенска поука на маркиз дьо Сад.
Може да се каже, че научната фантастика е жанрът на Студената война, но трябва още преди да разтворим книгата да бъдем наясно, че това не е фантастиката на Павел Вежинов и Любен Дилов. Какво би станало ако сблъскаме хуманистичната ирония на Стругацки, сайбърпънк кошмарите на Филип К. Дик и Портокал с часовников механизъм и политическата интуиция на Оруел? Ами получава се тъкмо това - един модерен и успешен опит в „жанра на идеите".
Из радиоактивната мъгла на Козлодуй бродят сталкери. Градът е гето, което задушава искриците на човешкото. Телата са под властта на зловещи биополитики. Ситуацията не е дори пост-апокалиптична - апокалипсисът продължава, революцията продължава, нищо не се губи - нито грехът и извращението, нито свещената светлина на любовта. Местата: Институтът, Българска кинематография, все още неоткритата долина, Градът. Героите: Влюбените, циганинът, хомосексуалистът, ченгето-убиец. Изводът: Красотата ще спаси света.
И накрая - най-странното. Това са невероятно искрени и невероятно български разкази. Ще издам само, че вътре участват и Левски и Ботев. С риск да прозвучи като грозно клише, съдбата на автора и съдбата на България са оставили своя плашещо автентичен отпечатък тук. Лесно ще почувстваме защо това не може да се превърне в добре подреден роман. Това ни чака - ако не е истина ...
Откъси
"Те вървят и са влюбени днес. Дори в гетото любовта не загубва своята сила, дори в гетото тя огрява сърцата им с невеществената си светлина.
Гетото се затваря нощем. В гетото са библиотеките и читалните, научните институти и двата университета, академията, националният музей, административната цитадела на падналата власт, академичният театър, музикалното училище и балетният лицей, манежът. Всички знаят кой обитава Гетото - виновниците за националната катастрофа."
„Свещена светлина"
"Няма никой, няма постове, часовите са някъде другаде по оградата или спят. Тя се качва върху цистерната на столовата, стъпва на покрива. Претичва светлото пространство до другия край. Изчезва в сянката на техническия блок. Тук вече е спокойна, тук няма жива охрана, само машинно наблюдение. Тя знае как да се справи с това - и машината също иска да се съвкуплява."
„Тунелът"
"Навих часовника за седем. Помолих се пред Леонардо, коленичих и изрекох всичко без глас. Останах до полунощ в Кабинета на всестранно развитата личност, в крилото "Хармония и красота". Целият етаж беше празен, като гроб, като храм."
„Институтът"
Аз отвинтвам капака на респиратора, за да се изплюя в чистия въздух. Баща ми е твърде стар, на тридесет и седем почти, на неговата възраст пенсионерите нямат скафандри. Смалил се е достатъчно, за да мога да го набутам вътре под дрехата си. Не можах да му откажа, искаше да посети мястото. Сега се чувства на сигурно, облегнат ето тук, въху гърдите ми. Така или иначе, белият му дроб е достигнал капацитета си на разгъване и разредената атмосфера не може да му навреди.
„На тихия син Дунав"
„ - И защо все пак ни смяташ за варвари - казвам му, - аз имам две висши образования и съм просветен човек, интересувам се от истината, затова те питам. А ти не отговаряш. Сега ще започнем физическите изпитания и ти ще издаваш най-различни звуци. Ще започнеш да говориш невероятни неща. От болка и страх вече какво ли няма да ни кажеш, но аз няма да го считам за истина. Тъй че няма да разбера защо ни смяташ за варвари."
„Топлина, която няма вечно да бъде"